МА-УНИ


Начало Сайтове Филми Философия Наука Техно Изкуство Политика Право Бизнес Жени Пари За нас

Оставащо време:

00:00:000



МА-УНИ
разработва концепции, способи, технологии за реализиране на идеята за безсмъртието и прехвърляне на самосъзнанието
на изкуствен носител (аватар)




към английската версия / към ma-uni.com



МУЗИКА (старт/стоп)





Социални мрежи




  АФОРИЗЪМ

"Няма нищо по-беззащитно от още топло трупче на животинка."


  АКТУАЛНО


Сърцето на логиката или логиката на сърцето?

image

  НАЙ-ЧЕТЕНИ


Рицар(к)и без броня

image

  КАТЕГОРИИ


Сайтове
Филми
Философия
Наука
Техно
Изкуство
Политика
Право
Бизнес
Жени
Пари


  БИЗНЕС


Реклами
Oбяви

image

  ПАРИ


Дарения

image

ДВЕ ЯГОДИ - малък разказ за големи геройчета


Публикувано на: 16.07.2018

image

източник...

(по действителен случай)

В живота на всеки има моменти, в които неочаквано събитие се спуска като закалено острие към затворената черупка на костеливото му его, ръгва я безцеремонно, изчопля душата му от леността на самодоволството и я запокитва към невъобразими емоционални поврати.

В моя случай това направиха... две ягодки.

Хронологията.

Преди време: през входната врата на апартамента - открехнатата поради летните горещини (в южния средиземноморски град, в който и почивахме, и работехме - заедно с колежката ми) - внезапно влетя... котка.

Изплашено животинче. С рана на гърба. Видя ни, спря, измяучи жално, гледайки ни в очите, като че искаше да каже: "Спасете ме!"

Раната беше открита и дълбока - явно оставена от човешка ръка. Успокоихме я, поднесохме й храна и вода.

Колежката прояви типичната си майчинска загриженост - предложи: от този момент котето да заживее при нас.

Така се и случи - вече имахме котка - красиво, умно, деликатно и тихо животно.

Нарекохме я... Тъпчо. Колежката ми предложи това странно име. "Абе животинче", му говореше умилително тя: "Тъпчо си, защото не можеш да се пазиш от хората - а те са злобни и жестоки!"

Аз също приех това име - и животинчето стана "член на семейството".

Не след дълго, по незнайни за нас пътища, Тъпчо се сдоби с четири малки котенца.

Трудно се създава живот. Няколко дни, преди да роди, тя беше нервна, неспокойна, избягваше ни. Чудихме се каква е причината.

Докато една сутрин я намерихме под леглото - с четири топчици, впити в тялото й. Погледна ни сконфузено и уплашено, сякаш да ни каже: "Извинявайте, не исках да ви създавам проблеми. Нали няма да ми причините нещо лошо?"

Деликатно се отстранихме и оставихме майката на заслужено спокойствие.

Сърцето на колежката не й даде да изхвърли животинките на улицата. Тя харчеше последните си спестявания за котешки "гозби", търпеше всички неудобства от съвместното ни съжителство.

Заразен от нейното себеотдаване, аз също поех отговорност за четирите малки "мишки" - извършвах спомагателни дейности по осигуряването на безпроблемното им израстяване.

До момента, в който, връщайки се от работа и случайно отправил поглед към гардероба, съзрях две светещи очички. Едно сиво "пухче", подало главичка иззад ръба му, вече ме гледаше с любопитство.

Докато извикам на колежката да погледне в същата посока, главичката се скри уплашена някъде под леглото.

Ясно - казах си - започваме "социален живот".

Месеците се изнизаха в грижи по отглеждане - пухчетата вече не се плашеха от нас - тичаха из стаите, прекатурваха по някоя недобре закрепена вещ, боричкаха се по пода. И правейки поредната беля, ни поглеждаха, като че ли искаха да ни кажат: "Простете ни - ние сме само котета - не сме умни и можещи като вас."

Колежката им измисли имена: Тигърчо, Сивчо, Малчо и "малкия" Тъпчо. От време на време се чуваше престорено ядосано подвикване: "Тигърчо, стига си скачал, ще събориш вазата!" Или: "Сивчо, не гризи кабела на компютъра!"

Котетата порастнаха и оформиха стегнати телца, игрите им станаха по-интересни и лудешки. Запъхтени и с блясък в очите, те се стрелваха през вратата и, в стремежа си да вземат завоя към съседната стая, поднасяха смешните си дупенца по хлъзгавия под.

Измореха ли се, лягаха, кое където намери. Сивчо често скачаше на леглото, приближаваше се до мен, поглеждаше ме крадешком и разбирайки, че не трябва да пречи на важните ми дела - деликатно се настаняваше под ръката ми. Единственото, което си позволяваше, бе любопитно да наднича - какво се движи по екрана на лаптопа.

С "малкия" Тъпчо постъпвах по друг начин. Взимах го на ръце, поставях го на рамо и прибижавах прозореца, от който се откриваше гледка към двупосочна улица с палми по средата. Котето жадно впиваше поглед натам - към големия, богат, приказен свят, от който го делеше едно стъкло и който го очакваше с отворени обятия. Но за него и за братчетата му така и си остана несбъдната мечта.

По някое време "малкия" Тъпчо откъсваше поглед от гледката, извърташе главичка към лицето ми, поглеждаше ме за миг в очите, потриваше муцунка в бузата ми, като че ли искаше да ми каже: "Благодаря ти, чичо!", и нетърпеливо се вперваше в света навън. Усещах топлината и приятната миризма на козинката му - чиста, ухаеща на младост.

Малчо, интересно защо, в началото растеше бавно. Даже се уплашихме, че може да се е "захарлачил". Но скоро порастна толкова голям, че започнахме да го бъркаме с майка му.

Казахме си: "Време е да ги пуснем на свобода."

Не стана...

***

Тигърчо неочаквано се разболя. Започна да повръща странна зеленикава слуз. След него - останалите. Спешно потърсихме съвета на ветеринар. Диагнозата (след поклащане на глава) - котешка чума.

На следващата вечер Тигърчо започна силно да приритва, да се мъчи в неистови болки. И почина. Пред очите ни. Пред погледите на - също разболяващите се - братчета.

Шокирани от станалото, с колежката ми обсъдихме вариант за погребение. Имаше пуста песъчлива местност извън населеното място, след която започваше плажната ивица. Там можеше лесно да се копае, дори с голи ръце.

Сложих трупчето в кожена чанта, качих се на велосипед и потеглих към мястото.

Пристигнах там и... що да видя? На няколко метра от прашния, все още неасфалтиран път, който водеше към безбрежното море, вече имаше дупка (изоставена - от човешка ръка - 50 см широка и толкова дълбока).

Шокиран, отидох до дупката, извадих трупчето от чантата, положих го вътре и го засипах внимателно с купчинка пясък. Намерих здраво изсъхнало клонче, отчупих го към основата и го забучих отгоре.

Връщайки се, заварих останалите животинки да се давят, гърчат, свиват... В редките моменти, в които болестта ги отпускаше, те с труд се опитваха да се доберат до майка си с надеждата да им помогне.

Тя - майката, положила толкова грижи, за да ги израсти, за наше огромно учудване - само изръмжаваше. И те се отдръпваха. Вероятно си казваха: "Щом е така, не бива да се натрапваме. Явно има нещо, които не разбираме."

Не знаейки как да постъпя, ги погалвах по главичките. (Така правех и преди, когато си играехме, и това им харесваше.) Искаше ми се поне по този начин да засвидетелствам причастието си.

Притихналите животинчета безсилно потрепваха и се опитваха да ме погледнат. Като че да ми кажат: "Чичо, не от това имам нужда сега. Знам, че ти си голям и силен, и че можеш да ми помогнеш. Защо не го направиш?"

Аз оттеглях ръка, усещайки остър бодеж в областта на сърцето.

На другия ден умряха още двечки - Сивчо и Тъпчо. Намерихме ги на скрити места - под леглото и под гардероба. Така си и бяха притихнали.

Нямах възможност да ги пренеса при братчето им. Наложи се да сложа още топлите телца в торби и да ги пренеса до близката кофа за смет. (Дано Бог не ме накаже за това престъпление!)

Най-късно умря Малчо. Най-малкият-голям герой. Виждах как цялото му същество се бореше с болестта. Но очите му постепенно угасваха - бистротата им се изгуби. Буквално за един ден - жизненото младо същество със симпатична муцунка - се превърна в грохнало животно, с множество бръчки, изсушена и пожълтяла кожа, нащърбена уста.

Но това, което най-много ме шокира, бе погледът му. Не бях съзирал толкова дълбочина и мъдрост дори в препатили човешки очи. Разплаках се...

Трябваше да се стягаме за работа. Привечер отворихме входната врата, за да излезем. Малчо с последни усилия запълзя към нея, като че да ни каже: "Не ме оставяйте тук. Вземете ме с вас!"

Не му стигнаха силите и спря полегнало на средата на коридора. Треперейки, гузно се изнизахме през вратата, знаейки какво ще намерим, когато се върнем.

Така се и случи. Влизайки посред нощ и светвайки лампата, изпълнените ни с тревожно напрежение погледи съзряха животинчето мъртво - там, където бяхме го видели за последен път.

***

Мина месец. През това време посещавах плажа, като минавах по познатия до болка път. (Колежката от време на време ми даваше по някое цветенце или малко предметче, които оставях на пустото гробче в знак на почит и уважение към чистите, светли душици.)

Един ден - какво да видя? Наближавайки добре познатото място, току в краката си забелязах две червени ягоди... Една до друга.

Наоколо нямаше никой. (Явно бе минала кола, която снабдяваше заведенията по брега.) Ягодите бяха свежи, изглеждаха сочни и сладки; аз се наведох да ги вдигна от земята.

Докато вършех това, случайно погледнах към близкото гробче и изтръпнах. Държах двата плода, парещи дланта ми, и чувах глас:

"Здравейте, чичо, како! Аз и братчетата ми искаме да ви се отблагодарим за всичко, което сторихте за нас. На вас и вашите грижи дължим целия си, макар и кратък, живот. Затова приемете тези малки подаръчета - от все котешките си сърчица. За съжаление, в това състояние, в което се намираме, не можем да направим повече. Простете ни."

Аз приседнах на прашната трева. Велосипедът също беше паднал настрани.

По пътя мина някаква кола. Шофьорът и пътниците ме изгледаха странно, но не спряха. Не ме беше грижа. Вероятно и тях...

***

(Какво се случи с майката - с "големия" Тъпчо?

На следващия ден Тъпчо се разхождаше около нас така, като че нищо не се беше случило. Не разбрах дали го правеше от божествена мъдрост или просто от животински инстинкт. Надявах се да е второто. Всяка психика, дори животинската, би трябвало да има предел.)


Някои вероятно биха възразили: "Защо пишете за животни, когато има далеч по-голяма мъка сред нас - хората!"

На такава забележка отговарям следното: написах този кратък разказ по-трудно от доста мои, далеч по-дебели, четива. И ако трябваше да пиша за хора, не бих могъл да се справя.



към началото

Виж още:



1 / 10
Познание
2 / 10
Наука
3 / 10
Техно
4 / 10
Изкуство
5 / 10
Общество
6 / 10
Вяра
7 / 10
Бизнес
8 / 10
Жени
10 / 10
Филми
9 / 10
Сайтове



Социални мрежи




Напишете коментар


към началото




Tel: +359 887 485 952

E-mail: mail@ma-uni.com

EUROPE


- © Copyright 2015-2018, Всички права запазени, www. ma-uni.com -